1. Авторите са се отказали засега от така нареченато "категория степенуване" поради това, че не достатъчно изяснен нейният статут. Според мене в днешния ни книжовен език това вече не е "морфологическа категория", но все пак отнякъде трябва да може да се направи справка кога частиците по и най се пишат със съединителна чертица и кога отделно (а думата повече трябва да се даде отделно). Щом като по-лек и пр. Се смятат за една форма (макар и аналитична, но смятана за една дума - за разлика напр. От бях дошъл, бих дошъл), - би трябвало да и се търси мястото. Най-добре би било - и това ще отговаря на истинското положение в езика ни - по и най да се пишат винаги отделно, те си имат собствено ударение и могат да бъдат отделени с други словоформи от думата, която "степенуват", напр. У Петко Славейков: "дор настане друго време…по за песни достойно". За съжаление обаче, ние не можем да променяме правописа.

2. Необходимо е да се отчете наличието на категория "мъжколичност" - в редица случаи съществителни имена, местоимения и числителни имена от мъжки род, отнасящи се до лица (хора), показват особености, които трябва да се отразят в речника. Едно е да се каже "двама ханове", съвсем друго "два хана" - при това не бива да се казва нито "И пред двата ханове имаше много разпретнати каруци", нито "И при двата хана страната разширява гранизците си". Даже мнозина българи пишат неправилно "мвамата хана" и пр., а пък чужденците много трудно беха се оправили. Впрочем и рецензираните образци са посочени "двата (или двамата?) влаха, жреца, вожда…" Ако става дума за костюм, кон и пр., ще запитаме "Кой предпочиташ?" (българин няма да каже "Кого предпочиташ?" за кон и пр.), но ако става въпрос за човек, ще трябва да се каже "Кого предпочиташ?" (макар мнозина вече да казват погрешното 4С кой говориш?"). Това авторите, вън от всякакво съмнение, го знаят, но то трябва да намери адекватно отражение в граматическия им речник.

3. Звателната форма е представена, но има известно противоречие: като звателни са дадени напр. Беньо, Валери, Благой и др., макар изцяло да съвпадат с основната форма, а пък бътьо (бате) не е посочено. Освен това са посочени (наистина придружени от въпросителен знак) редица неупотребиителни звателни форми, напр. Алогизме, абревиатуро и др.; някои пък са съмнителни даже като форми (имам предвид ударението): баклаво (от баклава), будало (от будала) и др.

4. Според мене би следвало да се посочи и толкова характерната за българския език умалителност (гальовност), която засяга всички самостойни части на речта. Вярно е , че умалителните се смятат за отделни лексеми, но за изучаващия български език е важно да се укаже по някакъв начин как ще бъдат умалителните от сестра, брат, бърз, близо (не близко, а близичко), на спя, двама, две и пр. - очевидно чрез препратки, напр. При спя да има вж. Умал. Спинкам, а там да са дадени формите на този глагол; също при двама- вж. Двамка, двамца; при две - вж. Двенки, двечки и пр.

5. Езиковата практика вече е наложила като книжовни варианти формите на -ме при глаголите от първо и второ спрежение в 1 л.мн.ч. на сегашно време: носим, носиме; вием, виеме и пр. Тези нови мекавски форми се срещат у автори от всички краища на страната ни от два века насам, а са отразени и в граматики и морфологии - следователно трябва да бъдат отразени и в граматическия речник.

6. Би следвало да намерят отражение в речника и редица стари (архаични) форми, напр. Бивши падежни, защото се срещат у по-старите ни автори и във фолклора, а и съвременни автори ги използват, за да придадат съответен колорит на текста си. Трябва да намерят място и пълните форми на прилагателните имена в м.р.ед.ч., напр. Бели извор, Нови хан, Симеон Велики и пр., а не Бял извор и пр. Да се прибави към членуваните с кратката и с пълната членна морфема прилагателни имена и старинните (но и толкова често срещани у големите ноши поети Вазов, Яворов, Дебелянов, Лилиев и мн. Др.) членувани със "свръхкратък" член прилагателни:"смелий полет на духа" и пр. Тогава ще се види, че е правилно "скъпи татко", а не "скъпий татко"; "на брега усамотени",у а не "; "на брега усамотений"; "Крум Страшни", а не "Крум Страшний" и пр.

7. Не е обосновано изрично формулираното в края на концепцията: "Приема се, че личните местоимения са са форми на основната форма аз, а притежателните местоимения - на мой". Това не може да се защити нито от етимологическа (историческа), нито от съвременна гледна точка - за езиковото ни съзнание не само той е друга дума, различна от аз, но даже и мене не се схваща като форма на аз). Въпросът за представянето на местоименията, които са ограничен брой думи и форми, но с много честа употреба (и следователно трябва да присъстват в цялата си пълното и разнообразие в компютърния граматически речник на българския език) трябва да се обмисли по-задълбочено - главно с оглед на практическото използване на речника като справочник.

8. Много е важно "двойновидовите" глаголида не се характеризират само като несвършени, макар че имат формообразуване като несвършените по вид, за да се знае, че една и съща глаголна форма, в зависимост от контекста, може да бъде и несвършена, и свършена по вид. Глаголът оперирам в израза "Като те оперират" е от несвършен вид в изречението "Като те оперират, нищо няма да усетиш" (означава "по време на операцията"), но е от свършен вид в изречението "Като те оперират, най-малко три дни ще бъдеш в интензивното" (сега означава "след операцията").

9. Срещат се и отделни пропуски и недоглеждания, които съм отбелязал с молив в текста, напр. Не навсякъде са поставени "двойните" ударения; говори се за "женско склонение", та даже и за "средно склонение"; батьо и дядо не са от среден род, разбира се - но това са случайни "лапсуси". Всички тези неща много лесно могат да се отстранят (особено като се работи с компютри, както е в случая).

София, 17 февруари 1998 г.

РЕЦЕНЗЕНТ:

Проф. Петър ПАШОВ
Катедра по български език
в Софийския университет
"Св. Климент Охридски"